Арадел : ПрологГодините са онзи крясък на птица посред нощ...

Арадел : Пролог
Годините са онзи крясък на птица посред нощ...: Пролог Годините са онзи крясък на птица посред нощ, който колкото  и да се ослушвате, едва ли ще чуете повторно, а надникнете ли през п...

оИмението се издигаше сред останалите сгради в този квартал и всеки един детайл от него имаше за цел да покаже, че в този дом живеят хора, които са постигнали с много труд целия този лукс.Мраморните колони положени на входа се извисяваха пред сградата , като мощни ръце , поддържайки равновесието в това семейство.Градината бе просторна , владение на благоуханни рози и чемшири с интересна външност, малка шатра насред нея с красиво оплетени градински мебели , овощни дръвчета и хамак закачен на двойка от тях. вощни дръвчета и хам

Басейн с почти олимпийски размери, тенис корт...има ли смисъл да изброявам, всяко едно удобство, което роди фантазията ви, бе там.

Но нека се изкачим по мраморните стълби, докато нозете ни потъват съвсем леко в постлания червен килим по тях, стигаме до масивната дървена врата и вече тръпнем от нетърпение да се гмурнем в цялото това охолство.Салонът не бе претруфен, една позлатена масичка със стъклена ваза върху и с огромен букет рози в нея, персийски килим , внушителни скринове , истински кристал, сребро, коприна, плюш...всеки един от тези материали присъстваше в прелестния интериор.

Нямаше я влагата, нямаше го монотонния стенен часовник...нямаше ги писъците.Тук прозорците бяха големи и слънчевите лъчи танцуваха валс върху мраморния под, миризмата на мухъл и застояло бе заменена с тази на свежест и хармония.

Елизабет Торънс бе в кухнята и приготвяше закуска за семейство Картие, ароматно кафе къкреше на котлона, а бекона цвърчеше като мишка в тигана.Ако дъщеря и обичаше да шие и това я караше да загърбва неволите, то Ели намираше своето убежище в този дом, в домакинската работа и плевенето на градината.

Сюзън и Лойд след малко щяха да слязат да закусят, а синът им Максуел бе на двора и правеше редовната си сутрешна тренировка.Тук всичко бе толкова подредено, закуската бе в осем и тридесет, в десет идваше частния учител на Макс, един часа обяд, в пет Сюзън обикновено канеше приятелки на кафе и да обсъждат литературния си клуб в който членуваха.Подреденото им ежедневие наподобяваше макет на кукленска къща.

Вратата на кухнята водеща към задния двор се отвори и през нея връхлетя Макс, красив двадесет и три годишен младеж, с черна коса и прави черти:

-Привет, майче.-поздрави той Ели и я дари с една шумна целувка по бузата.

Елизабет Торънс бе уважавана в този дом, работеше за това семейство от двадесет години и бе извоювала тяхното доверие, уважение а и обич .На четиридесет и девет години, тя бе сравнително запазена, русата и коса бе късо подстригана, а погледа изпълнен с топлота:

-Как си днес, юнако?-попита тя с леко дрезгавия си от цигарите глас.

-Спри да ме наричаш така, вече не съм на пет.

-За мен винаги ще си останеш на пет, Макс, запомни го.

-Вие жените и вашия майчински инстинкт...Както и да е...

В този момент влязоха майка му и баща му все още облечени в халати, Лойд носеше сутрешната преса, а Сюзън едно от клюкарските списания:

-Добро утро, Ели, Макс...-поздрави жената на средна възраст и се настани на махагоновата маса до съпруга си.

Закуската бе сервирана и вече всички се хранеха, дори икономката, която имаше право да стои редом до тях на масата.Чуваше се единствено стържещото тракане на приборите и прелистването на страници, когато Сю вдигна глава , затвори спокойно списанието, попи със салфетка устните си и заяви с хладнокръвен тон:

-Имам рак.-каза тя, толкова лесно, все едно съобщаваше, че си е купила нова чанта.

Възцари се неловко и недоумяващо мълчание, всички бяха впили поглед в нея, а Макс се изправи от масата, но се виждаше, че краката не го държат:

-Шегуваш се, нали?Това е шега и ако е така мога да ти кажа, че не е никак забавно!

-Не, Максуел, не се шегувам.-отвърна му кротко тя, а в очите и се четеше примирение.

-Но, скъпа...защо ни казваш чак сега?Кога го научи?-намеси се Лойд с леко треперещ глас.

–Преди две седмици, остават ми около два месеца живот.

-Но...н-но ти ще се л-лекуваш нали?Ще се лекуваш!-отчаянието бе обзело младежа и сега той не можеше да контролира емоциите си.

-Не, скъпи.Не бих посмяла да причиня това на тялото си.Никой лекар, лечител или билкар не е способен да ми помогне, а и да опита ще се превърна в сянка, а аз не искам това.Така ми е било писано.

Младежът не можа да издържи повече и излезе от помещението с трясък:

-Ще му мине...още не се е научил да приема смъртта, като нещо нормално.-заяви майка му.-Ели, искам утре да дойдеш с мен в Илион, имам братовчеди, които искам да посетя, не съм ги виждала от години.

-Аз мога да те придружа, скъпа.-предложи Лойд, който не знаеше как да реагира затова бе поставил върху лицето си каменно изражение.

-Не..искам да се видя с тях насаме, извини ме, но трябва да помислим, кой ще поеме задълженията тук докато отсъстваме.Ти имаш сделка утре, Хосе, градинарят е в отпуска понеже жена му ще ражда...-я прехвърляше през ума си различни варианти, докато не стигна до най-разумния.-Ти нали имаше дъщеря, Ели?

-Да, госпожо..-отвърна Торънс и едва сдържаше напиращите сълзи.

-Чудесно, до колкото си спомням бе достатъчно голяма за да се справи с къщата, греша ли?

-Не..

-Тогава ви очаквам утре в седем.

Тя се извини, стана от масата като взе списанието си под ръка и се запъти към вратата:

-Сега ако ме извините смятам да поплувам, времето е невероятно.

Чак когато излезе останалите двама в стаята си позволиха да рухнат психически, а и физически.Всеки изразяваше мъката си по различен начин, някой тихо, други с отрицание, викове или стоически, като да планираш погребението на жена си докато тя е още жива.

Лойд бе изключително предан на съпругата си, смяташе че една голяма част от репутацията си като преуспяващ търговец дължи на нейната подкрепа.Сега той бе на път да загуби единственото си рамо и опора в живота си и това го съсипваше.А шест месеца след смъртта и го съсипа до толкова, че сърцето ме не издържа на мъката и отиде при нея...

Пролог

Годините са онзи крясък на птица посред нощ, който колкото  и да се ослушвате, едва ли ще чуете повторно, а надникнете ли през прозореца ще мерните единствено крайчеца на нечие оперение...отлетялата птица, която никога няма да се върне под вашата стряха - това са те!

Ще ви запозная с родителите на нашата главна героиня Арадел, която ще се появи малко по-късно - Клео и Максуел Картие. 

Мястото е Феникс, център на благоденствие, сборище на безкрайна цветова гама, средище на Магове, там където Природата и нейните закони са издигнати в култ. Онзи Феникс, който младите, чеда на новото време познават единствено от историите на своите родители, а в тях оживяват хора достолепни, верни на своята свобода , разкрепостени в своето мислене. Епоха лишена от предрасъдъци, където народът е бил народ, а не многолюдна безлична маса. 

Дървената къща в покрайнините на Маджестик се бе сгушила, като гургулица в гнездото си, а от двете и страни, като бетонени стражи бяха застанали постройките на други домове.

Влезеш ли в нея, щеше да разбереш, че звуците са сведени до минимум, в трапезарията отекваше единствено монотонното тракане на стария стенен часовник - горда семейна реликва и най-голямото богатство на семейството и рода Торънс.Пролетната влага избиваше по ъглите на стените и се спускаше по тях под формата на ситни капчици, като на човек със силна треска.

Килимът бе изтъркан от времето, шарките му бледнееха и лежеше да пода, като старо овчарско куче.Не бих могла да се впусна в подробно описание на покъщнината, поради факта, че тя бе съвсем оскъдна.

Преди време, това семейство можеше да се похвали с чудния си имот, но сега парите и изяществото му бяха буквално...изпити.Домът не блестеше с нищо специално, немотията подобно на влагата се бе просмукала във всяка една мебел.Някъде на горния етаж, отекваше звук на шивашка машина , а дрънченето и наподобяваше гъргоренето на блатно чудовище.

Изящните боси нозе настъпваха ритмично педала на машината, а песента излизаща от красиво оформените алени устни, надделяваше над бръмченето и стопляше поне малко, иначе тъй усойния интериор:

Аз следвам нощта ,

защото не понасям светлината.

Кога ли животът ми ще започне отново?

Един ден ще отлетя далеч!

Ще оставя любовта ти!

Какво повече можеш да направиш за мен?

Кога любовта ще ме остави?

Защо живеем живот от мечта до мечта?

И се боим от деня, в който мечтите ще свършат. 

Клео кърпеше една от малкото си поли, пръстите и чевръсто играеха с крачето на машината и въртяха полата във всички посоки , като танц на ръченица.Това беше един от миговете в които реалността изтъняваше и девойката се пренасяше в свят много по-приятен от сегашното и битие.Русите и коси падаха свободно и покриваха раменете, а сивите и очи се взираха зорко в начинанието все едно от това зависеше живота и.На двадесет години, тя вече се бе превърнала в красива млада жена , а стойната и фигура само го доказваше.Дори дрипавите дрехи не бяха способни да заличат красотата и.

Но спокойствието и уединението не продължиха дълго.

Входната врата се отвори с трясък , а от този звук кожата и настръхна , зениците и се разшириха, като на подплашена сърна и за миг тя замря, машината наддаде последни стонове и също се ослуша.Цялата къща бе притаила дъх и следеше с насълзените си от влага очи тежките стъпки отекващи по коридора.За миг те се спряха и продължиха нагоре по дървеното стълбище .Пристъпваше бавно, тежко и понякога криволичеше, а голямата му като паст длан се подпираше на парапетите.

Клео се изправи чевръсто и се засуети из таванската стаичка, вдигна завивките на леглото си, а изпод тях сънено надигаше оче, кремаво пухкаво зайче.Момичето го вдигна в обятията си и нежно го целуна по главицата, след което пак започна да се озърта, като подплашена сърна:

–Хайде, Бам...трябва да побързаме, той идва.

Тя отвори прозореца и нежно постави пухкавото животинче в една кутия за обувки скрита отстрани върху керемидите.

Точно когато отново затваряше прозореца, вратата на стаята и се отвори със същия трясък , с който се отвори и входната.На прага и застана едър червендалест мъж, с мазна прошарена коса, набола брада и болен вид.Отдалеч си личеше, че бе пиян , той се усмихна, но в усмивката му имаше нещо лукаво, вулгарно и грубо, не беше бащинска усмивка:

-Татко!-каза стреснато Клео, прибра един немирен кичур зад ухото си и се насили и тя да се усмихне.-З-здравей.

Той не я поздрави, а направо връхлетя в стаята и леко залитайки, девойката се бе свила на кълбо и не смееше да мръдне.Когато бе съвсем до нея, мъжът протегна ръка и с върха на пръстите си докосна едва едната и страна:

-Не видях вечерята си долу...дъще.Къде е?

Долната устна на златокоската потрепери:

-Аз...аз...отплеснах се, татко.Сега ще я приготвя, е-ей сегичка!-тя понечи да се изправи, но той положи ръката си върху главата и и я помилва:

-Знаеш, че когато се прибирам, държа вечерята ми да е сервирана.Майка ти отново слугува в онова имение, затова ти трябваше да поемеш отговорност.

-Отивам, татко, отивам!-но той още не и позволяваше да се изправи.

-Не искаш да ядосваш стария си баща, нали?Знаеш колко е уморен той.-докато изричаше думите пръстите се вкопчваха в скалпа на дъщеря му и малко по малко усилваха захвата си, като менгеме.Една едра сълза , като онези , които ги рисуват по анимациите , се отрони по лицето на Клео.Пръстите на Дик Торънс се спуснаха по пътя и и я уловиха, задържаха я за момент, след което въздухът бе разцепен от шумна плесница:

-Цял ден бездействаш, мързелано!-повиши тон Дик.-А единственото ти действие е да си вдигаш фустата пред мъжете .Малка курва такава!Сега ще те науча!

Клео ридаеше с глас , но никой не чуваше, къщата попиваше писъците и и не им позволяваше да излязат:

-Пусни ме, пусни ме!Моля те!Пиян си!

-Пияница ли ме наричаш, никаквице.Наричаш собствения си баща пияница?!Кучка!

Още една плесница изсвистя във въздуха, като гръмотевица, сграбчи я за скалпа и я помъкна към леглото , докато по пътя разкопчаваше дюкяна си.Виковете на Клеп вече бяха истерични, но той не спираше да я влачи, все едно някой жигосваше органите и отвътре , но никой не я чуваше.

Шамарите бяха сменени с по-тежки юмруци , а пиянския дъх на баща и се удряше в лицето и, докато той вдигаше полите и късаше дрехите.младата жена имаше чувството, че ще загуби ума си и се молеше това да се случи по-скоро и този ад да бъде заличен.Искаше да припадне, да проспи този ужасяващ момент , толкова изкривен, грешен и грозен, като панаирско огледало:

-Малка курва!Сега ще ти дам да разбереш!Ще те науча да ме уважаваш!

Писъците и вече бяха заглъхнали, бе останало безмълвното отрицание , паниката и тихата лудост на една покрусена млада душа.Не ми се иска да описвам самия акт, понеже както на всички вас, така и на мен ми се струва неправилен и генетично омърсен.

Семето на баща и се разля по кадифената и кожа, а той самия изгрухтя доволно, като прасе."Свърши се, свърши се" повтаряше си наум Клео , а сълзите и не стихваха.Чу звънливия глас на туката на колана му и това бе най-хубавия звук чула досега:

-След половин час си искам вечерята!Чу ли ме, курво?

Тя не можа да отговори, челюстта и бе парализирана:

-Чу ли какво ти казах?Или пак да разкопчая каиша, май само така разбираш.

-Ч-ч-чух...ч-ч-ух.-отвърна съвсем тихо тя,

малко преди да излезе Дик, се чу драпане по перваза на прозореца .Мъжът извърна бавно глава , а на мястото откъдето се бе чул шума , стоеше въпросното зайче Бам.

Той хвърли въпросителен поглед на дъщеря си , а тя бе като в транс, трябваха о няколко минути докато осъзнае какво се случва, след което и нейния поглед отиде в тази посока.

Очите и се разшириха и понечи да се изправи, но остра болка проряза слабините и:

-Какво си имаме тук?-измърмори Дик, отиде и отвори прозореца, като грабна малката твар в ръцете си.-Дъще, виж какво малко сладко зайче.-помилва го той.-Твое ли е?

-Пусни го, моля те...моля!Не му причинявай болка, той не е виновен.-говореше през сълзи тя.

-Явно много го обичаш, а?

-Моля те...

Онази мазна арогантна усмивка отново се появи върху лицето му.Погали отново животинчето, след което ръката му се вкопчи в крехкото вратле , изви го рязко на една страна и се чу грозен пукот, който би те накарал да настръхнеш.Малкия Бам увисна безжизнен в ръцете му.Той го захвърли към дъщеря си ,трупчето му се удари глухо в стената и падна на окървавените чаршафи до нея.Клео наддаде изпълнен с болка и отчаяние писък.Дик и мазната му усмивка излязоха клатушкайки се от стаята и затръшнаха вратата след себе си, като оставиха момичето да агонизира само.

Тя хвана малкия си приятел в ръце и го прегърна силно , все едно трупа му бе нейния спасителен пояс:

-О, Бам...толкова съжалявам, Бам!Ти не беше виновен...толкова те обичам.Ще им отмъстя...ще отмъстя на всички...обещавам ти!-след което се сви на кълбо в собствената си кръв и тихо заплака.